Великият процес на единение се осъществява чрез смъртта; „падането на листа" и неговото последващо отъждествяване с почвата, върху която е паднал, ни дава символична представа за този велик и вечен процес на единение чрез раждането и закономерно следващото го умиране. (Трактат за седемте лъча, т. II, стр. 173)
Аз разказвам за Смъртта като човек, който я познава от опита на Външния свят и като Вътрешно жизнено изражение. Смърт няма. Както знаете, съществува само встъпване в по-пълноценен живот и свобода от ограничеността на телесния проводник. В процеса на разкъсване на връзките няма нищо застрашително, освен в случаите на насилствена и внезапна смърт, когато единствените истински неприятни неща са внезапното всепотискащо чувство за надвиснала опасност и разрушение и още нещо, което много напомня за електрически шок. Но не повече от това. За неразвитите хора смъртта е буквално сън и забвение, защото умът е недостатъчно пробуден за да реагира, а складът на паметта все още е практически празен. За средния добър гражданин смъртта е продължение на жизнения процес В сферата на съзнанието и следване на присъщите за живота му интереси и тенденции. Неговото съзнание и оценъчна дейност са неизменно същите. Бидейки закрилян, той не чувства голяма разлика и често дори не осъзнава, че е преминал през епизода на смъртта. Злите, крайно егоистичните хора, престъпниците и тези, които живеят изключително заради материалните блага, в крайна сметка се оказват пленници на едно специфично състояние, което ние наричаме „привързаност към земята". Земната ориентация на всички техни желания и изкованите от тях връзки със земята ги принуждават да останат в близост до нея и вкопчвайки се в земната среда, те отчаяно и на всяка цена се опитват да възобновят контакта със земното. Макар и рядко, в подобно състояние могат да се окажат добри и прекрасни хора, задържани от огромната си лична любов към оставащите на земята или от неизпълнението на поет неотложен ангажимент. За стремящия се смъртта е незабавно встъпване в една специфична сфера на служене и изява, с която той е свикнал и която веднага разпознава. В часовете на земния си сън той е подготвил това поле на активно служене и учене, но сега функционира в него през цялото денонощие (ако използваме понятието за време на физическия план), вместо само през времето за земен сън. (Трактат за бялата магия, стр. 300 - 301)
Съгласно Закона, истинската смърт настъпва при достигане на целите и следователно - при прекратяване на стремежа. При разрушаването си, етерният двойник на човека, на планетарния Логос и на слънчевия Логос губи поляризацията си по отношение на своя обитател и с това му дава възможност за отделяне. Иначе казано, етерният двойник вече не е магнетичен фокус и източник на привличане. Той става немагнетичен и великият Закон за Привличането губи контрол над него; затова следващо състояние на формата може да бъде само разпадането. (Трактат за космичния огън, стр. 129 - 130)
„Законът изисква навлизане на онова, което може да предизвика изменение".
В светлината на всичко изложено става ясно, че факторът, който трябва да получи вход, е онази витална концентрирана воля, която, след като се задейства в индивида, в групата, нацията, царството на природата (планетарния център) и в планетата като цяло, т. е. във всички планетарни центрове, предизвиква раздвижване, промяна на съотношенията, нова насоченост, импулс за подем и последващо отделяне. Измененията, които протичат в центровете по време на смъртта на физическото тяло, все още не са наблюдавани и регистрирани; те обаче са несъмнени за погледа на посветения и му носят много интересна и важна информация. Именно оценката за състоянието на центровете позволява на посветения да узнае (в процеса на лечение) дали е разрешено излекуването на физическото тяло. Той може да види дали е активен волевият принцип на отделянето, за който ви споменах. Същият процес се наблюдава и при разрушаването на формата на различните организации и дори цивилизации, за да може животът да се отдели и в бъдеще отново да построи за себе си по-адекватна форма. Това се случва и при великите процеси на посвещение, които са не само процеси на разширяване на съзнанието, но се коренят в смъртта, или в процеса на отделяне, който води към възкресение и възнасяне.
Това, което предизвиква изменение, е изтичането (ако можем да използваме един толкова неадекватен израз) на насочената и фокусирана енергия на волята. По своето качество тя е толкова магнетична, че притегля към себе си живота на центровете; това довежда до разпад на формата, но и до освобождаване на живота. Смъртта се прокрадва към индивида, когато (в обикновения смисъл на думата) от физическото тяло си отиде волята за живот и нейното място се заеме от волята за оттегляне. Именно това ние наричаме смърт. В случаите на смърт по време на война например, става дума не за индивидуална воля за отделяне, а за принудително участие в огромно групово оттегляне. От своето собствено място душата на индивидуалния човек признава края на цикъла на въплъщение и отзовава своя живот. Тя постига това като позволява на волевата енергия да изтече и да отслабне до степен, достатъчна за предизвикване на промяна...
Христос е споменал за тази дейност по отделянето, приложена към третия велик планетен център - човечеството. Обръщайки се към човешкия род (а Той е говорил като Представител на Йерархията, на Втория планетен център, в който езотерично се „оттеглят" всички човешки същества, достигнали посвещение), Христос посочва: „И когато се възнеса, всички ви ще привлека към Себе си". Друго слово, различно от Неговото, ще бъде дадено в края на епохата, когато Повелителят на света, заговори от Шамбала (първия планетарен център); тогава жизненият принцип ще се отдели от Йерархията и целият живот и съзнание ще се фокусират във висшия планетен център - във великия Съвет на Шамбала.
„Законът изисква така извършените промени да отстранят формата, да придадат качество на светлината и да поставят акцент върху живота".
Така трите Велики аспекта (формата, качеството и животът) се свързват в едно и точката на еволюционната цел се проявява в своята истинска светлина - като Живот. Отбележете си това. Послужили на целта, формата и явлението сега изчезват. Настъпва смъртта на формата. Качеството - главният божествен атрибут, бидейки развито на тази планета, става доминиращо и започва да „съзнава себе си", както се казва в древните писания. То е определено и индивидуално, но не притежава подчинена форма за проявление, освен тази на голямото цяло, в което се намира. Нито формата, нито качеството (т. е. нито тялото, нито съзнанието) не преобладават в новото състояние на битието; само аспектът на живота, духът на своя собствен план, става доминиращ фактор. Известна представа за значението на това може да се добие, ако разберете, че нашите седем нива всъщност отразяват седемте поднива на Космичния физически план. Развитието на чувствителността в тази седемстепенна еволюция е необходимо, за да позволи на посветения да функционира в космичния астрален план след оттеглянето (или отделянето) В резултат на висшите посвещения. Той напълно излиза от нашия планетен Живот. Само едно нещо може да попречи на това - неговият обет да остане на временно служене в пределите на нашата планета. За членовете на Йерархията, които се посвещават на такава работа, се казва, че имат съзнание на Буда и че Тяхната приемственост (в окултен смисъл) идва от Вечния Странник, Повелителя на света, после Буда, после Христос. Те по свой свободен избор остават отъждествени с „качество, зримо вътре в светлината" и през времето на свободно избраното Си служене работят с аспекта на съзнанието, за да могат по-късно да поставят акцент Върху аспекта на Живота... (Трактат за седемте лъча, т. V)
Осемнадесетте огъня трябва да загаснат; по-малките животи (въплъщаващи принципа на формата, желанието, мисълта и сумата на творчество, основано на магнетичната любов) трябва да се върнат в резервоара на живота и нищо не може да остане, освен това, което ги е заставило да съществуват, а именно централната Воля, познавана вследствие Въздействието на нейното излъчване, или дихание.
Това разсейване, смърт, или разтваряне е в действителност велико следствие, предизвикано от централната Причина, затова и правилото е: „Това трябва да се предизвика от зова на Волята"... Ученикът намира своята група В ашрама на Учителя и съзнателно (с пълно разбиране) овладява смъртта - този отколешен враг на съществуването. Той открива, че смъртта е просто следствие, причинено от живота и от неговата съзнателна воля, и същевременно е способ, чрез който животът насочва субстанцията и контролира материята. Това става съзнателно възможно доколкото, след като развие познанието за двата божествени аспекта - творческата активност и любовта, ученикът се фокусира върху висшия аспект и съзнава себе си като Воля, Живот, Отец, Монада, Единния. (Трактат за седемте лъча, т. V)
Днешното време и поколение са свидетели на велик катаклизъм, характеризиращ се с колосално разрушение на много от формите на божествения Живот във всички царства на природата. Нашата съвременна цивилизация получи смъртен удар, от който никога няма да се оправи, но който някога ще бъде признат за „освободителен импулс" и сигнал за това, което е ново, по-добро и повече спомага за проявата на развиващия се дух. Великите проникващи енергии и пробудените от тях сили влязоха в конфликт, който, образно казано, издигна минералното царство в небесата и свали небесния огън на земята. Говоря фактически, а не само символично. Телата на мъжете, жените и децата, както и на много от животните, бяха разрушени; формите на растителното царство и могъществото на минералното царство бяха раздробени, разпилени и опустошени. взаимозависимият живот на формите на планетата бе временно лишен от хармония. Както гласи древното пророчество: „Никакъв истински съединен Звук не прелита от форма към форма, от живот към живот. Само викът на болката, изискването за възвръщане, молбата за освобождаване от агонията, отчаянието и безплодното усилие се устремяват оттук към Там".
Цялото това разместване на пластовете в световната „почва" - духовно, психологично и физическо - целият този разпад във формите и в познатите очертания на нашия планетен живот трябваше да се случат преди да може Йерархията да се внедри в общественото съзнание; всичко това трябваше да въздейства върху душите на хората преди да настъпи Новата Епоха, която ще възстанови Мистериите и ще реабилитира народите на Земята. Тези две неща са взаимно свързани. Това е едно от основните положения, които се опитвам да посоча. Разпадът, раздробеността и крайно хаотичните условия, съществуващи през последните 500 години във всички царства на природата, най-после си пробиха път към паралелните физически реалии. Това е благотворно и желателно, тъй като представлява прелюдия към ускорено строителство на по-добър свят и към формирането на по-адекватни форми на живот, на по-правилни човешки нагласи, плюс по-обективна ориентация в реалността. Най-доброто все още предстои.
Всичко бързо излиза на повърхността - доброто и злото, желателното и нежелателното, миналото и бъдещето (които всъщност са неразделно единство); божият плуг почти е завършил своята работа; мечът на духа е отделил тъмното минало от сияещото бъдеще и двете се отразяват като взаимодопълващи се в единното Око на Бога; нашата материална цивилизация бързо ще отстъпи място на по-духовна култура; сегашните църковни организации с техните ограничаващи и объркващи ни теологии скоро ще отстъпят място на Йерархията с нейното учение - ясно, фактическо, интуитивно и недогматично. (Трактат за седемте лъча, т. V)
Силното желание за сетивно съществуване и привързаността към него са свойствени за всяка форма, съществуват винаги и са присъщи и на най-мъдрите.
Когато животът (Духът) се отдели, формата умира окултно. Когато мисълта на егото, или на Висшето „АЗ", се съсредоточи в своя собствен план, никаква енергия не се спуска в материята на трите свята, затова никакво строителство на форми и привързаност към тях не са възможни. Това се съгласува с окултната истина, че „енергията следва мисълта", както и с учението, че тялото на Христовото начало (Будхичният проводник) започва да функционира едва след като отзвучат низшите импулси... Привързаността към формата, или привличането от формата, е велик инволюционен импулс за Духа; отхвърлянето на формата и последващото й разпадане е също толкова велика еволюционна потребност. (Светлината на душата, стр. 137 -138)
Когато причината (желанието) е предизвикала своето следствие - личността (формата на човека), тогава колкото дълго съществува волята за живот, толкова дълго живее и самата форма. Тя се поддържа в проявление благодарение на менталната жизненост. Това от време на време се демонстрира и в медицинската практика, която доказва, че докато съществува решимостта за живеене, дотогава ще бъде и вероятната продължителност на живота във физическия план; щом обаче тя изчезне, т. е. щом обитателят на тялото изгуби интерес към личностна изява, настъпва смъртта и започва разложението на този умствен образ - тялото. (Светлината на душата, стр. 397)
Има две главни линии на еволюцията: едната се отнася до субстанцията и формата, а другата - до душата, аспекта на съзнанието, мислителя в проявление. Прогресът за всяка е различен и всяка следва свой път. Както сме отбелязвали, душата дълго време се отъждествява с формата и се старае да върви по „Пътя на Смъртта", защото такъв е в действителност този тъмен път за мислителя. По-късно, в резултат на енергично усилие, това отъждествяване се прекратява; душата осъзнава себе си и своя собствен път (дхарма), като тръгва по пътя на светлината и живота. Трябва обаче винаги да се помни, че за двата аспекта техният собствен път е правилен и че импулсите, скрити във физическия проводник или в астралното тяло, не са погрешни сами по себе си. Те стават такива от известна гледна точка, ако се използват неправилно; именно разбирането за това е заставило ученика от Книгата на Йов да възкликне: „Аз извратих това, което е било вярно". Двата пътя на развитие са отделни и различни един от друг - това трябва да бъде усвоено от всеки стремящ се. (Светлината на душата, стр. 402 - 403)