Пристъпвам към по-детайлно разглеждане на процесите на умиране и на фактора смърт - едно твърде познато преживяване в еволюцията на превъплъщаващата се същност, или душа, ако физическият мозък можеше да си го спомни и признае. Тук бих искал да коментирам отношението на човека към жизнения опит, наречен „възвръщане". Това е специфично окултно понятие, широко използвано от посветените в беседите за смъртта. Най-типичното отношение към смъртта сега е страхът, основан на разсъдъчната неувереност в безсмъртието. С изключение на доказаните от отделни психо-изследователски групи факти за някои форми на оцеляване, безсмъртието (или постоянното съществуване на това, което обикновено имаме предвид, когато казваме „аз") остава все още в областта на пожеланията и вярата. Тя може да се основава на християнски постулати, на религиозни твърдения за разумността на материята или на по-научен подход, според който по силата на целесъобразната необходимост това, което толкова дълго се е развивало и е върхът на земния еволюционен процес, не може да изчезне. Интересно е да се отбележи, че на нашата планета няма видими факти за съществуването на еволюционен продукт, по-висш от човешкото царство; дори за мислителя-материалист уникалността на човека се доказва от различните стадии на развитие на неговото съзнание и от възможността му да предостави за изследване всякакви степени на съзнание, като се започне от това на невежия дивак, премине се през всички междинни степени на ментален потенциал и се стигне до най-напредничавите мислители и гении, способни за творчество изкуство, научни открития и духовно възприятие.
Ако формулираме в най-проста форма въпроса, повдигнат от темата за смъртта, той ще звучи така: „Къде се намира „А3"-ът, стопанинът на тялото, когато то бива захвърлено и започне да се разлага? И въобще съществува ли този стопанин?"
Човешката история е пълна с безкрайни търсения на решението на този въпрос; тяхна кулминация сега са създадените многобройни организации, опитващи се да докажат безсмъртието като факт и да проникнат в онези твърдини на духа, за които се предполага че дават пристан на това „АЗ", което е актьор във физическия план и досега е довеждало до задънена улица и най-сериозните изследователи. В основата обаче на тези трескави търсения лежи страхът. За съжаление повечето хора (освен малкото просветлени учени и подобните им интелектуални изследователи), които практикуват като правило съмнителните техники на спиритичните сеанси, са предимно емоционален тип; те лековерно се убеждават и са твърде склонни да приемат като очевидно това, което незабавно би било отхвърлено от по-интелектуален тип наблюдател.
Тук искам да разясня своята позиция по отношение на великото спиритуално движение, което в миналото е направило много за доказване факта на оцеляването на „А3"-а, но което в определени периоди е съдействало и за въвеждане на човечеството в заблуда. В тази категория поставям и различните психо-изследователски групи, с изключение на онези, които провеждат искрена научно-изследователска работа. Нито една от тези организации засега не е доказала своите твърдения. Въпреки тайнствеността и глуповатостта си, работата на медиумите в средния спиритичен сеанс все пак демонстрира наличието на някакъв необясним фактор, докато работниците от научно-изследователските лаборатории не са показали дори и това. На всеки пример за несъмнено появяване на развъплътено същество се падат хиляди, които могат да се обяснят с лековерна доверчивост, с телепатична връзка (с друг починал, а не с извикания), с видения на мисъл-форми от ясновиждащи или с чуване на гласове от ясночуващи, както и с мошеничество. Забележете, че говоря за „несъмнени появявания" на връщащ се дух. Но дори и при това условие има достатъчно свидетелства, които подкрепят вярата в оцеляването и доказват неговата фактическа природа. Въз основа на отбелязаните, изследвани и доказани феномени на контакт с тъй наречените мъртъвци и предвид характера на лицата, удостоверили истинността на фактите, можем категорично да твърдим, че нещо надживява „възвръщането" на материалното тяло във вечния резервоар на веществото. Именно на този постулат се гради нашето следващо изложение.
Днес феноменът на смъртта става все по-познат. Световната война изхвърли милиони мъже и жени - гражданско население и военни от различните родове въоръжени сили от всички нации - в този непознат свят, който приема всички, загубили физическата си форма. Условията сега са такива, че независимо от древния, дълбоко спотаен страх от смъртта, в съзнанието на човека се мярка разбирането, че има неща много по-страшни от смъртта; хората осъзнават, че умирането от глад, осакатяването, постоянната физическа инвалидност, менталните разстройства в резултат на войната и военното напрежение, болката и агонията, които не се поддават на облекчение - всички те всъщност са по-лоши от смъртта. Освен това, мнозина знаят и вярват (защото такава е славата на човешкия дух), че ценностите, за които хората са се борили и умирали в продължение на векове и които са били разглеждани като съществени за живота на свободния човешки дух, имат по-голямо значение от заплахата на смъртта. Този подход, характерен за вярно чувстващите и мислещи хора, се среща все по-често. Това означава, че над древния страх съществува непобедимата надежда, че някъде има подобри условия; не е задължително това да е израз на желаното, то може да бъде и сигнал за скрито субективно знание, което бавно изплува на повърхността. Нещо се надига като резултат от човешкото мислене и страдание; днес това се чувства, а по-късно този факт ще се и демонстрира. На тази вътрешна убеденост и субективно разбиране противостоят старите мисловни навици, развитият материалистичен подход, страхът от измама и антагонизмът както от страна на учените, така и от страна на религиозно настроените хора и църковниците. Първите с основание отказват да вярват на това, което засега остава недоказано и дори изглежда недоказуемо, а религиозните групи и организации не приемат ничия друга истина, ако тя не е формулирана чрез техните собствени понятия. Това поставя ненужен акцент върху вярата и така обезсмисля всяко ентусиазирано изследване. фактът на безсмъртието ще се разкрие първо от народите, след което ще бъде признат от църквите и доказан от науката, но това ще стане едва след като бъдат преодолени последствията от тази война и се успокоят вълненията по планетата.
Едва ли е необходимо да се казва, че проблемът за смъртта се корени в привързаността към живота, която по същество е най-дълбокият инстинкт, заложен в човешката природа. Това, че според божествения закон нищо не се губи, се признава от науката; така истината за вечното съществуване се приема в една или друга форма от мнозинството. В хаоса от теории се открояват три основни решения, добре известни на всички мислещи хора:
1. Строго материалистичната концепция ни убеждава, че жизнен опит и израз на съзнателен живот има само по време на съществуването на веществената физическа форма; след смъртта и разлагането на телата повече няма никакво съзнателно, действащо и самоидентифициращо се човешко същество. Чувството за „А3"-а, усещането за личността като за нещо различно от всички други личности, изчезва с разрушаването на формата; личността се разглежда само като съвкупност от съзнанието на телесните клетки. Тази теория отрежда на човека същото място, което имат и всички останали форми от трите царства на природата. Тя се основава на нечувствителността на средния човек към живота, отделил се от осезаемия си веществен проводник; пренебрегвайки всички свидетелства за противното, тя твърди, че доколкото не можем да видим (визуално) и да докажем (осезаемо-веществено) оцеляването на „А3"-а, или на безсмъртната същност, след смъртта, дотолкова подобно явление не съществува. Тази теория вече няма толкова много привърженици, като по-рано, особено както през материалистичната викторианска епоха.
2. Теорията за условното безсмъртие все още се подкрепя от някои фундаменталистки и теологично ограничени мислителни школи, както и от отделни представители на интелигенцията, които са доминирани от егоистичната тенденция. Според това виждане само достигналите определена степен на духовно развитие и онези, които признават утвърдения набор от теологични постулати, могат да бъдат удостоени с дара на личното безсмъртие. Има и такива високоинтелектуални хора, които се опитват да докажат, че развитият и културен ум е височайши дар за човечеството и който го притежава автоматично си е осигурил вечно съществуване. Една от школите пък лишава от безсмъртие всички, които са духовно непокорни и отрицателно настроени към нейните теологични догми, като ги осъжда или на пълно унищожение (като материалистите), или на вечно наказание, което предполага нова форма на безсмъртие. Вродената доброта на човешкото сърце обаче е толкова силна, че малцина са достатъчно отмъстителни и немислещи, за да разглеждат подобно положение като приемливо; към тях по необходимост трябва да прибавим и онези скарани с мисленето хора, които избягват всяка умствена отговорност и сляпо вярват в теологичните догми. Предлаганото от ортодоксалните и фундаменталистки школи християнско тълкувание се оказва несъстоятелно в светлината на логичното разсъждение. Сред аргументите за неговата неистинност е и фактът, че в основата на Християнството лежи великото бъдеще, което обаче е лишено от минало; според тълкувателите това бъдеще зависело изцяло от активността на човека в настоящия жизнен епизод, без да се отчитат особеностите и различията на отделните хора. Това е допустимо само от гледна точка на теорията за антропоморфното Божество, чиято проявена воля определя настоящето, което няма минало, а само бъдеще; несправедливостта на тази концепция се разбира от мнозина, но неразгадаемата воля Божия не трябвало да се подлага на съмнение. Милиони хора все още се придържат към тази вяра, но тя вече не е толкова силна, както преди век.
3. Теорията за превъплъщението, която винаги е била приемана (макар и с глупави добавки и тълкувания) на Изток, е позната на всички мои читатели и става все по-популярна на Запад. Тази доктрина е била също толкова изопачена, както и ученията на Христос, Буда и Шри Кришна от техните закостенели и умствено ограничени теолози. Основните факти за духовния произход, за спускането в материята, за еволюирането чрез последователни въплъщения във форми дотогава, докато тези форми не станат съвършен израз на вътрешното духовно съзнание, както и различните посвещения, с които завършва всеки цикъл на въплъщение, се приемат и признават с по-голяма готовност от когато и да било преди.
Такива са главните решения на проблема за оцеляването и безсмъртието на човешката душа; те се опитват да отговорят на вечните въпроси на човешкото сърце: Защо, Как, Къде! Само последното от предложените решения дава действително рационален отговор на всички тях. Приемането му на Запад се забави, тъй като още от края на миналия век, когато Елена Блаватска формулира и напомни тази древна истина на съвременния свят, то бе представяно недостатъчно интелигентно. Заедно с това въпросното учение попадна в неизгодна позиция поради факта, че източните цивилизации винаги са се придържали към него, а от гледна точка на Запада те са езичници и ако цитирам един от вашите основни текстове: езичниците „в своето заслепение се кланят на дърво и камък". Любопитно е да се отбележи, че за жителите на Изтока религиозните хора от Запада правят същото, кланяйки се пред християнския олтар със статуите на Христос, Дева Мария и Апостолите.
Давайки на читателите редица ненужни, незначителни, неточни и чисто умозрителни детайли за процесите на умирането и за условията, в които човек попада след смъртта на физическото си тяло, световните окултисти и техните теософски и окултни организации всъщност силно навредиха на представянето на истината за превъплъщението. Посочваните подробности до голяма степен зависят от ясновиждането на астралните психици, които заемаха видно място в Теософското Дружество. В световните Писания такива детайли няма, нито Е. П. Блаватска е посочвала в „Тайната Доктрина" нещо подобно. Като пример за такъв несполучлив и глуповат опит да се освети теорията за прераждането могат да се посочат времевите граници между поредните физически прераждания на човешките души - продължителността на тяхното отсъствие от веществения план се поставя в зависимост от възрастта на душата и от степента на нейната еволюция. Казват ни, че ако душата е много напреднала, периодът на нейното отсъствие от физическия план се удължава, докато всъщност е точно обратното. Напредналите души и тези, чиито интелектуални възможности бързо прогресират, се завръщат по-скоро благодарение на високата им отзивчивост към притеглящата сила на вече породените във физическия план задължения, интереси и отговорности. Хората често забравят, че времето е последователност от събития и състояния на съзнанието така, както те се регистрират от физическия мозък. Където няма физически мозък, там не съществува и т. нар. „време". Отхвърлянето на бариерите на формата води, етап след етап, до все по-пълно разбиране на Вечното Сега. Тези, които вече са преминали през вратите на смъртта, но продължават да мислят с човешките понятия за време, правят това под влиянието на мощни заблуждаващи мисъл-форми. Това илюстрира поляризацията на астралните сфери, а именно този е планът, на който са работили водещите теософски писатели и психици и от който са черпели информация за специфичните си тълкувания. Макар да са напълно искрени в своите изявления, те не осъзнават илюзорната природа на всички открития, базирани на астрални ясновидения. Да признават времевия фактор и постоянно да подчертават неговото значение е присъщо за всички високоразвити хора във въплъщение, както и за тези, които имат мощен нисш (конкретен) ум. Децата и младите раси от една страна, и онези много напреднали хора, при които работи абстрактният ум (чрез посредничеството на интерпретиращия нисш ум) от друга, обикновено нямат усещане за времето. Посветеният се ползва от фактора време в своите връзки и отношения с живеещите във физическия план, но субективно той е далеч от признаването му където и да било във Вселената.
Затова понятието „безсмъртие" предполага безвременност и учи, че вечността е свойство на онези неща, които са неподвластни на времето. Това твърдение се нуждае от внимателно разглеждане. Човек се превъплъщава не под въздействие на времето, а под влияние на кармичната отговорност. От една страна, той е привлечен от това, което като душа е инициирал, и от дълбоката си потребност да изпълни породените от него задължения, а от друга - той се въплъщава от чувство за отговорност, което го подтиква да изпълни изискванията, предявени му от предишни нарушения на законите, управляващи правилните човешки отношения. След като тези изисквания, душевни потребности, задължения, опити и отговорности бъдат удовлетворени, човек завинаги попада „в ясната необгаряща светлина на любовта и живота" и (самият той) не се нуждае повече от етапи за събиране на душевен опит на земята. Бидейки свободен от кармични задължения в трите свята, той продължава да е подвластен на импулса за кармичната необходимост, изискваща от него и последната унция служене, което той може да даде на оставащите във властта на Закона за Кармичния Дълг. Така можем да дефинираме три аспекта на Закона за Кармата, който определя принципа на прераждането:
1. Законът за Кармичния Дълг управлява живота в трите свята на човешката еволюция; неговото действие се прекратява при четвъртото посвещение.
2. Законът за Кармичната Необходимост направлява живота на напредналия ученик и на посветения, като се започне от второто и се стигне до някое от посвещенията след четвъртото; тези посвещения му позволяват да тръгне по Пътя на висшата Еволюция.
3. Законът за Кармичната Трансформация е тайнственият регулатор на процесите, протичащи на Висшия Път; чрез тях посветеният излиза от космичния физически план и започва да функционира в космичния ментален план. Това предполага освобождаване на такива Същества като Санат Кумара и неговите Съратници в Съвета на Шамбала от властта на космичното желание, което се проявява в нашия космичен физически план като духовна воля. Тази мисъл вероятно ще заинтригува вашето внимание. Всъщност, аз мога да съобщя твърде малко по тази тема, защото все още нямам съответните за нея знания.
Нека сега преминем към друг аспект от нашето изложение. Най-общо казано, смъртта има три основни етапа:
Постоянно повтарящият се факт на физическата смърт ни е добре известен, доколкото всички ние често сме го репетирали (ако можехме да осъзнаем това) в нашите животи. Неговото признаване бързо би довело до премахване на сегашния страх от смъртта. След това настъпва споменатата в Библията „Втора смърт", която в този планетен цикъл означава премахване на всякакъв астрален контрол над човешкото същество. В по-висш смисъл за тази втора смърт се говори при четвъртото посвещение, когато умира дори и станалият вече ненужен духовен стремеж - волята на посветения е тъй фиксирана и устойчива, че повече не изисква астрална чувствителност.
Може да се наблюдава интересен паралел на това преживяване и на много по-ниско равнище - при смъртта на всяка астрална емоция, която има значение за индивидуалния кандидат по време на второто посвещение. Това е завършен епизод, който се регистрира в съзнанието. Между второто и третото посвещение ученикът е длъжен да покаже ненарушимо отсъствие на реакция спрямо астралността и емоционалността. Втората смърт, за която споменах, е смъртта или изчезването на каузалното тяло по време на четвъртото посвещение; тя ознаменува прокарването на антакарана и утвърждаването на пряка и нерушима във времето Връзка между Монадата и личността.
Третата смърт настъпва, когато посветеният окончателно и безвъзвратно остави зад себе си всички отношения с космичния физически план. Тази смърт е далечна перспектива за всички членове на Йерархията и сега е възможна само за неколцина от Съвета на Шамбала. Санат Кумара обаче няма да преминава през този процес. Той е минал през въпросната „трансформация" преди много еони, още по време на положилия началото на лемурийската епоха огромен катаклизъм, иницииран от Неговия Космичен опит и от необходимостта за приток на енергия от извънпланетни Същества.
Дадох ви тази кратка информация, за да разширя общата ви представа за това, което Учителите наричат „проточеност на смъртта в пространството". На следващите страници ще се заемем с темата за смъртта на физическото тяло и на тънките тела в трите свята, после ще обсъдим процесите на реабсорбиране на човешката душа в духовната душа на нейния собствен план (т. е. на висшия ментален план) и накрая ще разгледаме новото усвояване на материята и избора на субстанция за следващото превъплъщение.
И така, нека се върнем към вече споменатите три основни процеса, които обхващат три последователни периода от движението на душата и в крайна сметка водят до следващи процеси, подчинени на Закона за Прераждането:
1. Процесът на Възвръщане управлява периода на оттегляне на душата от физическия план и от двата свои феноменални аспекта: плътното физическо тяло и етерния проводник. Той се отнася до Изкуството на Умирането.
2. Процесът на Отдръпването регулира следсмъртния период от живота на човешката душа в двата оставащи свята от човешката еволюция. Той е свързан с унищожаването на астрално-менталното тяло на душата, така че тя да е „готова свободно да заеме истинското си място".
3. Процесът на Интеграция е свързан с периода, когато освободената душа отново се самоосъзнава като Ангел на Присъствието и се влива в света на душите, където потъва в състояние на размисъл. По-късно, под действието на Закона за Кармичния Дълг или Необходимост, душата започва да се подготвя за следващото си спускане във форма. Опитът на смъртта (както тя е разбирана от средния човек), обхваща трите свята на човешката еволюция - физическия свят, този на емоциите и менталния план. От гледна точка на смъртта обаче това е двойствен свят, което дава основание да се използва понятието „втора смърт". По-горе го употребих за обозначаване на смъртта или разрушението на каузалното тяло, в което до този момент е функционирала духовната душа. То обаче може да се приложи и в по-буквален смисъл по отношение на втората фаза от процеса на смъртта в трите свята. В този случай то се отнася само до формата и е свързано с онези проводници на изява, които се намират по-ниско от безформените нива на космичния физически план. Както ви е добре известно (доколкото това е азбуката на окултната теория) става дума за равнищата, на които функционира конкретният низш ум; емоционалната природа реагира на т. нар. астрален план, както и на двойния физически план. физическото тяло се състои от плътно физическо тяло и етерен проводник. Затова, когато разглеждаме смъртта на човешкото същество, трябва да употребяваме думата смърт и в двата аспекта, в които тя действа:
1. Първи аспект: смърт на физическо-етерното тяло. Тази фаза преминава през два етапа:
а) Атомите на физическото тяло се връщат към източника, от който са произлезли. Този източник е сумата от планетната материя, която образува плътното физическо тяло на планетарния живот.
б) Етерният проводник, който е съвкупност от сили, връща тези сили в общия енергиен резервоар. Тази двойна фаза е наречена Процес на Възвръщане.
2. Втори аспект: Изоставянето (както понякога го наричат) на ментално-емоционалните проводници. Те на практика образуват едно тяло, което ранните теософи съвсем правилно са нарекли „кама-манасно тяло", или проводник на желанието-ум. Аз някъде споменах, че строго погледнато няма такова нещо като астрален план, или астрално тяло. Както физическото тяло е съставено от вещество, което не се приема за изначално, така и астралното тяло (по отношение природата на ума) се отнася към същата категория. За обикновения човек, който е доминиран от опустошително тежки желания и емоции, това е трудно разбираемо, фактически обаче, от гледна точка на менталния план, астралното тяло представлява „плод на въображението", доколкото то не е начало. Масовото използване на въображението в служба на желанието е образувало илюзорния свят на илюзиите, наричан още астрален план. По време на физическото въплъщение и особено когато човекът не е поел по Пътя на Ученичеството, астралният план е много реален, със своя собствена виталност и битие. След първата смърт (тази на физическото тяло), той остава все така реален, но могъществото му започва бавно да залязва; менталният човек постепенно осъзнава своето истинско състояние на съзнанието (развито или неразвито); така втората смърт става възможна и се осъществява. Тази фаза е наречена Процес на Оттегляне.
Преминавайки през тези два етапа от Изкуството на Умирането, развъплътената душа се освобождава от контрола на низшата материя; фазите на Възвръщането и оттеглянето временно я пречистват от всички субстанциални замърсявания. Това се постига не чрез дейността на душата във форма, т. е. на душата в човешко проявление, а като резултат от дейността на душата върху нейния собствен план, отделила онази част от себе си, която ние наричаме човешка душа. Това по принцип е заслуга на осенящата, а не на личностната душа. На този етап от своето развитие проявената в човека душа чувства само привличането (притегателната сила) на духовната душа, която съзнателно извлича душата в човешко проявление от сковаващите я низши обвивки. След време, в зависимост от успеха на еволюционните процеси и от растящия контрол на душата над личността, именно тази душа Вътре в сковаващите я обвивки ще предизвиква - съзнателно и преднамерено - фазите на умиране. През ранните етапи този процес на освобождаване ще протича под осенящото влияние на духовната душа. По-късно, когато човекът се научи да живее във физическия план като душа, той сам и с пълна непрекъснатост на съзнанието ще осъществява процесите на оттеглянето и (ръководен от целта) „ще се въздигне там, откъдето се е спуснал". Това е отражение в трите свята на божественото възхождение, извършено от Сина Божи.
Тук е целесъобразно да припомня някои разяснения по темата за Смъртта, дадени в предишни мои книги. Правя това, защото смъртта е навсякъде около вас; потребността на човешкия дух от светлина по този въпрос достига критична точка и това неизбежно предизвиква отклика на Йерархията. Надявам се, че изучаващите ще направят всичко необходимо, за да помогнат за осветяване процесите на смъртта, от което човечеството сега има огромна нужда.